Сетевая библиотекаСетевая библиотека
Обратно Към Земята Danilo Clementoni Данило Клементони Обратно към Земята Приключенията на Азакис и Петри Оригинално заглавие: Il ritorno. Преведено от: Петя Стефанова Тази книга е измислена. Всички имена, хора и организации споменати тук са плод на авторско въображение и имат за цел да направят разказът автентичен. Всяка прилика с истински събития или лица, живи или починали, е съвпадение. Обратно към Земята Авторските права са запазени 2013 Данило Клементони Първо издание: ноември 2013 Английско издание: Септември 2016 Преводач: Петя Стефанова Самостоятелно публикувана и отпечатана facebook: https://www.facebook.com/danilo.clementoni (https://www.facebook.com/danilo.clementoni) blog: dclementoni.blogspot.it e-mail: d.clementoni@gmail.com (mailto:d.clementoni@gmail.com) Всички права са запазени. Никаква част от публикацията не може да бъде възпроизвеждана под никаква форма, в това число от механична или електронна система, без писменото позволение на редактора, с изключение на кратки откъси взети с цел писане на коментари. Посветена на моята съпруга и моят син за тяхното търпение и ценни съвети, които ми помогнаха да направя книгата и себе си по-добри. Специални благодарности на всички мои приятели за тяхната не спираща подкрепа и подтикване от тяхна страна да завърша изцяло тази творба. Без тях тя никога нямаше да види бял свят. Бих искал да благодаря на Петя Стефанова, моят преводач, за работата върху тази книга и за страстта, която тя прояви във връзка със завършването на този превод. “Ние се връщахме. Беше изминала само една от нашите слънчеви години откакто бяхме принудени да напуснем планетата набързо, но за тях, в земни години, бяха 3600 година. Какво ни предстоеше да открием?” Въведение Дванадесетата планета, Нибиру (планетата на смъртта), както беше наречена от Шумерите, или Мардък (кралят на небесата) за каквато се смяташе от вавилонците, е всъщност едно небесно тяло обикалящо около нашето слънце вече 3600 години. Неговата орбита е в голяма степен елипсовидна, ретроградна (обикаля около слънцето в посока обратна на другите планети) и е видимо наклонена към повърхността на нашата слънчева система. Всяко циклично приближаване почти винаги причиняваше огромни междупланетни катаклизми в нашата слънчева система, както в орбитите, така и в структурата на планетите, от които е съставена тя. По време на един от нейните по-бурни преходи, величествената планета Тиама, разположена между Марс и Юпитер, с маса приблизително девет пъти по-голяма отколкото е тази на Земята днес, богата на вода и надарена с единадесет сателита, беше разрушена в катастрофален сблъсък. Една от седемте луни обикалящи Нибиру порази гигантския Тиамат, успешно разделяйки го на половина, и катапултира двете части в срещуположни орбити. При следващият преход (вторият ден на Генезиса), останалите сателити на Нибиру завършиха този процес, напълно разрушавайки една от двете части формирани от първият сблъсък. Отломките породени от многократното въздействие създадоха това, което е известно днес като “астероиден пояс”, или “кована гривна”, както беше наречено от шумерите. То беше отчасти погълнато от съседните планети, особено Юпитер, който беше уловил по-голямата част от отломките и поради това видимо беше увеличил своята собствена маса. Сателитните находки на тази катастрофа, включително тези оцелели от Тиамат, бяха изстреляни главно в по-отдалечени орбити, формиращи това, което е познато днес като комети. Частта, която беше оцеляла от вторият преход се намира сега в стабилната орбита между Марс и Венера взела със себе си последният останал сателит и формираща по този начин, това което наричаме Земя, заедно с нейната неразделна другарка, Луната. Белегът причинен от това космическо въздействие, което се е случило преди приблизително 4 милиарда години, е отчасти видим и днес. Покритата с белези част от планетата сега е напълно покрита с вода, и е това, което днес е известно като Тихият океан. Той заема около една трета от земната повърхност, разпростирайки се на над 179 милиона квадратни километра. Върху тази обширна площ на практика няма земя, а обширна падина разпростираща се на дълбочина от над десет километра. Понастоящем, Нибиру прилича много на Земята по своята структура. Две трети от нея са покрити с вода, докато останалата част е заета от един единствен континент, който се простира от север до юг, с обща повърхност от над 100 милиона квадратни километра. В продължение на стотици хиляди години, някои от нейните обитатели бяха придобили привилегията да бъдат по-близо до тяхната планета, отколкото ние, посещавайки я редовно, всеки път оказвайки влияние върху културата, познанията, технологията и върху самата еволюция на човешката раса. Нашите предшественици са се обръщали към тях по много начини, но името, което ги представя най-добре винаги е било “Богове”. Космическият кораб Теос – 1,000,000 км от Юпитер Азакис се беше излегнал удобно на своето тъмно, автоматично нагаждащо се към тялото кресло. То му беше подарено преди няколко години от един стар приятел занаятчия, който го беше изработил със собствените си ръце по случай първата му междупланетна мисия. ”То ще ти донесе късмет”, му каза той през онзи ден. ”Ще ти помогне да се отпуснеш и да вземеш правилните решения, когато е необходимо”. Всъщност, той беше взел много решения седейки в него и късметът често беше на негова страна. И така, той винаги извикваше този съкровен спомен, когато правеше това, въпреки многото правила против използването му, особено на междузвезден кораб от категорията на Бусен-1, на какъвто се намираше той сега. Обагрена в синьо струйка дим се издигна вертикално и бързо от цигарата, която той държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка, докато очите му се опитваха да проследят 4.2 AU , който все още го разделяше от крайната му цел. Въпреки, че той провеждаше тези свои пътувания вече няколко години, чарът на тъмнината на заобикалящият го космос и хилядите звезди, с които беше обсипан бяха все още в състояние да пленят мислите му. Големият и овален отвор пред него позволяваше да бъде видяна посоката на пътуването и той все още беше изненадан как това ефирно тънко силово поле би могло да го предпази от злокобния студ на космоса, да предотврати внезапното изтичане на въздух и да го предпази от това да бъде засмукан от празнотата навън. Смъртта би била почти незабавна. Той си дръпна бързо от дългата си цигара и продължи да се взира в холографския монитор пред него, в който можеше да види измореното, небръснато лице на спътника си. В друга част на кораба, Петри поправяше контролната система на отходните въздуховоди. Той се изненадан малко от изкривяването на образа в центъра, издухвайки дима, който току що беше вдишал и създавайки ефекта на вълната, който му напомняше толкова много на криволичещото движение на екзотичните танцьори, които често ходеше да гледа, когато най-после се завърнеше в родният си град и можеше да се наслади на заслужена почивка. Петри, неговият приятел и другар в приключенията, беше почти на тридесет и две, и това беше четвъртата му мисия от този вид. Неговата голяма и внушителна физика предизвикваше респект във всички, които го срещнеха. С черните си като космоса отвън очи, неговата тъмна, дълга и разрошена коса, която падаше върху раменете му, ръстът си от почти два метра и тридесет сантиметра и силните гърди и ръце способни без усилие да вдигнат възрастен Небир , той все още имаше душата на дете. Знакът на цветето Соел разцъфващо върху слънцето би могъл да го омае и той би могъл да стои в продължение на часове във възторг, гледайки вълните, които се разбиваха в брега на слоновата кост на залива Сараан . Невероятен човек, заслужаващ доверие и лоялен, който би се отказал от собствения си живот без момент колебание. Той никога не би тръгнал без Петри да е до него. Той беше единственият човек в света, на който той вярваше сляпо, и когото никога не би предал. Двигателите на кораба, пригодени за навигация в соларната система, издаваха класическото и успокояващо двуфазно бучене. За неговите уши на познавач, този звук означаваше, че корабът функционира добре. С неговият чувствителен слух, той можеше да усети вибрации в камерите за приспособяване до 0.0001 ласига, много преди сложната автоматизирана система за контрол да ги улови. Поради тази причина, въпреки че беше толкова млад, той беше част от командния екип на кораб от категорията на Пегасус. Имаше много други, които биха дали ръката си или кракът си да бъдат на неговият пост. Но това беше той. Вътреочният имплант О^КОМ преизчисляваше маршрута пред него. Беше забележително как един предмет голям няколко микрона, можеше да изпълни всички тези функции. Имплантиран директно в зрителния нерв, той можеше да вижда цялата контролна конзола, налагайки образа над този, който всъщност беше пред него. От начало не беше лесно да привикне с такова вълшебство и на няколко пъти гаденето заплашваше да стане непоносимо. Сега обаче, той не би могъл да работи без него. Цялата слънчева система се въртеше около него с цялото си очарователно величие. Малката синя точка близо до масивният Юпитер, представляваща позицията на техния кораб и тънката червена линия, малко по – извита от вече избелялата предишна версия, показваше новата траектория към Земята. Гравитационното привличане на най-голямата планета в системата алармираше. Беше от основна важност да остане на безопасно разстояние и само силата на двата двигателя Бусен би направило възможно Теос да избегне смъртоносната прегръдка. ‘’Азакис”, изкряка преносимият предавател прикачен за конзолата пред него. ‘’Трябва да провериме състоянието на куплунга в отделение шест”. ‘’Не си ли го направил все още?’’ отговори той със закачлив тон, с който знаеше, че ще вбеси приятеля си. ‘’Изхвърли тази смърдяща цигара и ела да ми помогнеш!’’ избуча Петри. Знаех си. Той се беше опитал да не му обръща внимание и се наслаждаваше като луд. ‘’Тук съм. Тук съм. Идвам, приятелю мой, не се вълнувай.’’ ‘’Размърдай се. Аз съм в средата на тези фекалии от четири часа и нямам настроение за шеги.’’ Свадлив както винаги, но нищо и никой не би могъл да ги раздели. Те се познаваха то детинство. Той беше този, който го беше спасявал повече от веднъж от бой (той беше много по-едър като дете), използвайки своят вдъхващ респект размер, за да се намеси между своят приятел и обичайната банда хулигани, на които той често беше мишена. Като момче Азакис не беше сигурен, че би бил типът, за който най-привлекателните представителки на противоположния пол биха се сбили. Той винаги се обличаше небрежно, със своята обръсната глава, слаба физика и непрестанно свързан към глобалната комуникационна система GCS , от която добиваше подробна информация десет пъти по-бързо от повечето хора. На десет годишна възраст, благодарение на изключителното си академично представяне, той вече беше получил достъп на ниво С с опцията да придобива познания, които не бяха достъпни за повечето от връстниците му. Невралният имплант N^COM, който му предоставяше този вид достъп, обаче имаше няколко малки странични ефекта. Фазата на придобиване изискваше пълна концентрация. Тъй като по-голямата част от времето му беше прекарвано по този начин, той почти винаги имаше разсеян вид, взирайки се празно в пространството, напълно откъснат от това, което се случваше около него. Истината беше, че обикновено се смяташе, въпреки това което Старейшините твърдяха, че той беше с малко забавено развитие. Това никога не беше било от значение за него. Никога не беше имало граници за неговата жажда за знание. Той оставаше свързан даже през нощта. Въпреки че, докато спеше капацитета на придобиване именно поради нуждата от абсолютна концентрация, беше ограничен до мистериозният 1 процент, той нямаше желание да губи даже момент от своя живот без да има възможността да развие своят културен опит. Той се събуди с лека усмивка и отиде до отделение шест, където неговият приятел го чакаше. Планетата Земя-Тел ел-Мукаяр – Ирак Елиза Хънтър се опита отново да избърше капките пот от своето чело. Те изглеждаха решени да се стекат бавно към носът и и да капнат в горещият пясък под нея. Тя беше стояла на колене вече няколко часа, с нейната неизменна мистрия Маршалтаун , нежно ровейки в земята без да причинява никакво увреждане, опитвайки се да изрови предмет, който приличаше на горната част на надгробен камък. Тя обаче, беше останала неуверена относно тази теория от самото начало. Работеше в продължение на почти два месеца в близост до Зикурат на Ур7 . Благодарение на нейната репутация на археолог и нейните експертни познания по отношение на шумерския език, на нея и беше позволено да работи тук. От първите разкопки в началото на ХХ век, бяха открити няколко гроба, но не беше открит артефакт в никой от тях. Поради квадратната си форма и значителен размер, той приличаше повече на капак на някакъв контейнер, отколкото на саркофаг. Предмет заровен там преди хиляди години, за да пази или крие нещо. За нещастие, разкривайки само малко от горната част, тя не можеше да установи колко дълъг би могъл да бъде въпросният предполагаем контейнер. Клиновидните гравюри, които покриваха цялата видима повърхност на капака, не напомняха на нищо, което някога тя беше виждала. Преместването им щеше да и отнеме няколко дни и толкова безсънни нощи. ‘’Доктор Хънтър.’’ Елиза вдигна глава. Сложила дясната си ръка над очите, за да ги предпази от слънцето, тя видя асистента си, Хишам, който бързаше към нея. ‘’Професоре,’’ повтори той, има обаждане за вас от базата. Изглежда спешно.’’ ‘’Добре. Благодаря, Хишам.’’ Тя се възползва от тази принудителна почивка и се наслади на глътка вода, до сега почти завряла, от манерката, която тя винаги носеше закачена на колана си. Обаждане от базата… Това би могло да означава само нещо лошо. Тя стана, изтупвайки облаци прах от панталона си и тръгна направо към палатката, която служеше за изследователска база. Отвори ципа, който държеше палатката наполовина отворена и влезе вътре. Отне и няколко секунди очите и да се приспособят към промяната в светлината, но това не и попречи да разпознае лицето на полковник Джак Хъдсън на монитора. Той се беше втренчил мрачно в пространството чакайки я да се появи. Полковникът беше официално отговорен за стратегическата антитерористична група в Назирия, но неговото истинско задължение беше да координира научно-изследователска програма възложена и наблюдавана от отделът фантом ЕЛСАД . Този отдел беше забулен в необикновена мистерия, която обгръщаше всички организации от този тип. Имаше само няколко човека, които знаеха точното предназначение и целите на тази организация. Това, което беше сигурно, беше, че оперативното командване докладваше директно на президентът на Съединените щати. Елиза не отдаваше голяма важност на това. Истинската и причина да приеме офертата да участва в една от тези експедиции беше това, че тя щеше най-накрая да може да се върне на мястото, което тя обичаше най-много на света, вършейки работата, която обожаваше. Въпреки нейната сравнително млада възраст (тридесет и осем), тя беше една от най-талантливите в нейната област. ‘’Добър вечер, Полковник,’’ каза тя, с най-хубавата си усмивка на лицето. ‘’На какво дължа тази чест?’’ ‘’Доктор Хънтър, няма нужда от преструвки. Вие знаете много добре защо се обаждам. Разрешението, което ви беше дадено да завършите работата изтича след два дена. Вие не може да останете там повече. ‘’ Неговият глас беше твърд и решителен. Този път даже нейният неустоим чар не би могъл да осигури понататъшно удължаване. Тя реши да изиграе последната си карта. От 23 март 2003, когато коалицията водена от Съединените щати реши да нахлуе в Ирак с изричното намерение да свали диктаторът Садам Хюсеин обвинен в притежаването на оръжия за масово унищожение (твърдение, което в последствие беше доказано, че е неоснователно) и в подкрепянето на ислямския тероризъм в Ирак, всички археологични изследвания, които бяха вече достатъчно трудни по време на мир, претърпяха неуспех. Само официалният край на враждебността на 15 април 2003 запали отново надеждата на археолозите по света, че те ще могат отново да имат достъп до място, където една от най-древните цивилизации в историята се е развила преди да разпространи културата си по земното кълбо. Решението на иракските власти, в края на 2011, да разкопае отново разкопките на някои места с безценна историческа стойност, с цел да ‘’продължи подчертаването на тяхното културно наследство’’, най-накрая се превърна от надежда в сигурност. Под егидата на обединените нации и няколко разрешения по-рано подписани и потвърдени от безброй власти, няколко изследователски групи, избрани и наблюдавани от подходящите комисии, щяха да могат да работят в рамките на определено време в най-важните области на археологически интерес на иракска територия. ‘’Моят скъп полковник,’’ започна тя, навеждайки се възможно най-близо към камерата, така че нейните големи смарагдени очи да постигнат резултата, на който се надяваше тя. ‘’Вие сте абсолютно прав.’’ Тя знаеше, че показвайки лицето си на този, който и се обаждаше щеше да оправи настроението му. ‘’Но ние сме толкова близо сега.’’ ‘’Близо до кое?’’ избоботи полковникът сядайки на мястото си и слагайки юмруците си на бюрото. ‘’ Ти повтаряш една и съща стара история в продължение на седмици. Аз не мога да те подкрепям повече, освен ако не дойдеш с нещо конкретно.’’ ‘’Ако ми окажете честта да се присъедините към мен за вечеря тази вечер, аз бих имала удоволствието да ви покажа нещо, което ще ви накара да размислите. Какво ще кажете?’’ Красива усмивка разкри нейните бели зъби и тя прокара ръката си през дългата си руса коса. Тя беше сигурна, че може да го убеди. Полковникът се начумери, опитвайки се да поддържа ядосано изражение, но даже той знаеше, че няма да може да устои на тази оферта. Той винаги беше харесвал Елиза и идеята за вечеря с нея го заинтригува. Въпреки своите четиридесет и осем години, той беше все още привлекателен мъж. С атлетично тяло, остри черти, късо подстригана, сива коса, остър, решителен поглед в своите тъмно сини очи, широка обща култура, която му даваше възможност да беседва надълго и нашироко по различни теми и безспорният чар на униформеният служител, той беше все още един интересен мъж. ‘’Добре,’’ изсумтя полковникът. ‘’Но тази вечер ти ще трябва да ми предоставиш нещо сензационно, в противен случай по-добре да започнеш да си събираш боклуците и да си опаковаш багажа. ‘‘Той се опитваше да използва най-авторитетния си тон, който имаше, но не се справяше добре. ‘‘Бъди готова в осем. Аз ще изпратя кола да те вземе от хотелът ти. ‘‘Той прекъсна разговора без да каже довиждане. По дяволите, аз трябва да побързам. Имам само няколко часа преди да се стъмни. ‘‘Хишам, ‘‘извика тя, надничайки от палатката. ‘‘Събери целият екип заедно. Нуждая се от цялата помощ, която мога да получа. ‘‘ Тя побърза да измине няколкото метра, които я отделяха от мястото на разкопките, оставяйки облаци прах след себе си. За няколко минути всички се бяха събрали около нея, чакайки инструкции. ‘‘Вие, моля отстранете пясъка от този ъгъл, ‘‘заповяда тя, посочвайки най-далечната част на камъка. ‘‘А вие му помогнете. Предлагам да внимавате. Ако е това, което си мисля, че е, това нещо би могло да ни спаси задниците. ‘‘ Космическият кораб Теос - Обикаляйки Юпитер Малкият, но много удобен, объл, вътрешно трансферен модул пътуваше със средна скорост около 10 мили в секунда покрай тръбопровод три, който щеше да отведе Азакис до входа на отделението, където неговият спътник, Петри го очакваше. Теос, който имаше сферична форма и диаметър от деветдесет и шест метра, имаше осемнадесет тръбни канала, всеки от които беше дълъг малко повече от триста метра. Те бяха конструирани като меридиани на десет градуса един от друг, така че да покриват цялата окръжност. Всяко от двадесет и трите нива беше четири метра високо, с изключение на централното (единадесето ниво), което беше два пъти повече. Те бяха лесно достъпни чрез паузата, която всеки тръбопровод правеше на всяко ниво. Ефективното движение между двете най-отдалечени точки на кораба щеше да отнеме най-много петнадесет секунди. Спирането на модулът беше трудно доловимо. Вратата се отвори с леко съскане и Петри застана на нея, краката му бяха разкрачени, а ръцете скръстени. ‘’Чакам от часове,’’ каза той с неубедителен тон. ‘’Спря ли да запушваш въздушните филтри с тези смърдящи боклуци, които винаги носиш наоколо?’’ Намекът за цигарата беше само леко прикрит. Игнорирайки тази провокативна забележка със самодоволна усмивка, Азакис издърпа преносимият анализатор от колана си и го активира с леко перване на палецът си. ‘’Дръж това. Необходимо е да побързаме, ‘’ отговори той, подавайки го на Петри с една ръка, докато се опитваше да сложи сензор в куплунга от дясната му страна с другата ръка. ‘’Нашата ЕТА е около 58 часа и се притеснявам. ‘’ ‘’Защо? ‘’ попита Петри леко изненадан. ‘’Не знам. Имам чувството, че нещо не е наред. ‘’ Устройството, което Петри държеше започна да изпраща серия от звуци с различна честота. Той огледа обекта без да има идея какво означава това. Гледайки лицето на своят приятел, той търсеше някакъв признак на обяснение, но не откри нищо. Движейки се внимателно, Азакис постави сензора в другият куплунг. От анализатора се разнесе друга серия от непредсказуеми звуци. После настана тишина. Азакис взе устройството от своят спътник, поглеждайки отблизо резултатите, след което се усмихна. ‘’Всичко е наред. Можем да продължим. ‘’ Чак тогава Петри забеляза, че е спрял да диша за малко. Той въздъхна дълбоко и почувства незабавно облекчение. Обаче и най-малката грешка в куплунга щеше да изложи на риск тяхната мисия безвъзвратно, принуждавайки ги да се обърнат и да се върнат. Това беше последното, от което се нуждаеха. Те почти бяха достигнали целта. ‘’Ще се измия, ‘’ каза Петри, опитвайки се да изтупа малка прашинка. ‘’Посещението на тръбопровода е винаги такова…‘’и прехапвайки горната си устна, добави ‘’обучение! ‘’ Азакис се усмихна. ‘’Ще се видим на мостът.’’ Петри се обади до капсулата и след момент изчезна. Централната система съобщи, че са излезли безопасно от тяхната орбита около Юпитер и се отправяха към Земята. С бърз поглед на дясно, Азакис още веднъж поиска неговият О^СОМ да му покаже пътят. Синята точка, движейки се по протежение на червената линия, беше позиционирана малко по-далече към марсианската орбита. Обратното отброяване показваше, че тяхната ЕТА беше точно 58 часа и, че скоростта на корабът беше 3000 км в секунда. Той се изнервяше все повече и повече. От друга страна, космическият кораб, в който те пътуваха беше първият, който беше оборудван с новите двигатели Бусен, чиято концепция беше напълно различна от всички предишни, които са били използвани. Дизайнерите твърдяха, че те ще могат да задвижат корабът със скорост близка до една десета от скоростта на светлината. Той никога не се беше осмелявал да опита това. За сега, 3000 км/сек. изглеждаха повече от достатъчни за първото пътуване на корабът. От петдесет и шест члена екипаж, които обичайно живееха на борда на Теос, само осем бяха избрани за тази първа мисия, включително Петри и Азакис. Изложените от старейшините причини не бяха ясни. Те спекулираха, че това се дължеше на същността и дестинацията на пътуването. Имаше очевидни трудности и би било по-добре да не се излагат твърде много животи на риск. И така ние сме заменими? Какъв разговор е това? Той винаги ще приключва по то този начин. Когато нещата опрат да се рискува живота на някой, кой ще бъде избран? Азакис и Петри. В крайна сметка, обаче, тяхната склонност към приключения и тяхната забележителна способност да откриват отговори в предизвикателни ситуации, им даде възможност да получат няколко привилегии. Азакис живееше в огромна сграда в красивият град Сааран в южната част на континентът, която преди е била използвана като склад на местните занаятчии. Поради тези ‘’привилегии’’, той се опитваше да получи привилегия да я модифицира по свой собствен вкус. Южната стена беше напълно заменена от силово поле като това, което беше използвано на космическият кораб, така че той можеше да се възхищава на чудесната гледка на залива под него от неговото неизменно, приспособяващо се към тялото кресло. Ако беше необходимо, обаче, цялата стена можеше да се превърне веднага в гигантска триизмерна система. Не веднъж, тази усъвършенствана система за контрол и управление му беше давала възможност да събере съдбоносна информация предварително, като се има в предвид, че той би могъл да намери решение по време на най-големите кризи. Той не се отказваше. Едно цяло крило от бившият склад беше запазено за неговата колекция от сувенири от различни космически мисии през годините. Всеки един от тях му напомняше за нещо специално, и всеки път той се оказваше сред тази странна сбирка от предмети, той не можеше да спре да бъде благодарен за това богатство, и особено за своя верен приятел, който му беше спасявал кожата не веднъж. Петри, който беше изключително академичен, не беше фен на технологичният напредък. Въпреки че, можеше да управлява почти всеки вид летателен апарат, и въпреки, че познаваше почти всеки вид оръжие или местна и междупланетарна комуникационна система, той предпочиташе да разчита на своя инстинкт и умението да решава сам. Няколко пъти се беше случвало, той да трансформира безформена купчина отпадъчен метал в превозно средство или страховито оръжие за отбрана. Беше забележително. Той можеше да направи почти всичко, от което се нуждаеше. Това беше отчасти нещо, което той беше наследил от баща си, гениалният Майстор, но основно се дължеше на страстта му към изкуството. Като момче, всъщност, той винаги се беше отнасял със страхопочитание към начина, по който Майсторът можеше да трансформира безполезни неща в предмети от огромна технологична полза, докато създаваше също така красиви предмети. Силен, неприятен и прекъсващ звук го върна към реалността. Автоматичната аларма за опасност се активира. Назирия – Хотелът Със сигурност не беше пет звезден хотел, но за някой, който беше прекарал седмици в палатка в пустинята, даже наличието на душ можеше да се смята за лукс. Елиза позволи студената, освежаваща вода да масажира врата и раменете и. Нейното тяло посрещна студът и поредица от неприятни тръпки пробягаха надолу по гърбът и. Осъзнаваш колко важни са някои неща, когато ги загубиш. Минаха повече от десет минути преди тя да реши да излезе от банята. Парата беше запотила огледалото, което очевидно беше поставено неправилно. Тя се опита да го поправи, но веднага след това, то се върна към своята изкривена позиция. Накрая тя го остави. Избърсвайки водата от себе си с част от кърпата, тя се погледна с възхищение. Когато беше няколко години по-млада, често и предлагаха работа като модел или актриса. Вероятно тя можеше да бъде филмова звезда или съпруга на футболист, но парите никога не бяха я интересували много. Тя предпочиташе да се поти, да диша прах, да изучава древни надписи и да посещава забравени места. За нея, приключението се свързваше с кръвта и емоцията от откриването на древни артефакти, изравянето на частици заровени преди хиляди години. Нищо не можеше да се сравни с това. Тя се приближи до огледалото, вглеждайки се в дребните, проклети линийки в ъгълчетата на очите си. Нейната ръка се протегна по навик към чантичката и с гримове, от която извади крема си за лице против бръчки. ‘’Видимо по-малко бръчки, отколкото преди една седмица’’. Тя го разнесе внимателно по лицето си и се вгледа в себе си внимателно. Те твърдяха, че прави чудеса? Твърдяха обаче, че ефектът ще бъде видим след седем дена. Тя се надсмя над себе си и на всички други жени, които доброволно позволяваха да бъдат подведени от такава реклама. Часовникът на стената над леглото показваше 7.40 вечерта. Никога нямаше да успее да се приготви за двадесет минути. Подсуши се набързо, оставяйки дългата си руса коса леко мокра и застана пред тъмният, дървен гардероб, в който бяха закачени няколкото модерни дрехи, които тя успя да донесе. При друг случай щеше да и отнеме няколко часа да реши кой тоалет най-добре би подхождал за случая. Тази вечер, обаче, изборът беше ограничен. Без да мисли много, тя избра къса, черна рокля. Тя беше хубава, определено секси, но не вулгарна. Имаше леко деколте, което със сигурност щеше да подчертае нейната чувствена фигура. Изваждайки я, тя я захвърли върху леглото с елегантно движение на ръката си. 7.50 вечерта. Може би това беше привилегия на дамите, но тя мразеше да закъснява. Поглеждайки през прозореца, тя видя тъмен, лъскав SUV точно пред хотелската врата. Един младеж облечен във военни дрехи, който трябва да беше шофьорът се беше облегнал на капакът и чакаше спокойно пушейки цигара. Тя даде най-доброто от себе си, подчертавайки очите си с молив и спирала и бързо нанасяйки блясък върху устните си. Докато се опитваше да го разнесе отправяйки целувки във въздуха, тя сложи любимите си обеци, борейки се да намери дупките отново. Всъщност беше минало известно време откакто не беше излизала вечер. Нейната работа я беше откъснала от света и тя никога не изгради връзка с никой. Нейните връзки обикновено свършваха за няколко месеца. Тя винаги беше пренебрегвала вътрешния си майчин инстинкт, който усещаше откакто беше момиче, но сега с наближаване на биологичната зрялост, тя ставаше все повече наясно с това. Вероятно сега беше времето да помисли сериозно за това да бъде част от едно семейство. Бързо изгони мисълта от ума си. Пъхна се в роклята, обу единственият чифт обувки с токчета, които беше донесла със себе си, и се напръска с любимият си парфюм от всяка страна на вратът си с щедро движение. Копринен шал и голяма, черна чанта. Тя беше готова за тръгване. Една последна проверка в покритото с петна огледало на стената до вратата я увери, че гримът и е безупречен. След едно бързо завъртане, напусна стаята със самодоволно изражение. Младият шофьор, след като му беше увиснало ченето, при гледката на Елиза излизаща от хотела като модел, хвърли втората си цигара, която току що беше запалил и се втурна да отвори вратата. ‘’Добър вечер, доктор Хънтър. Ще тръгваме ли?’’ попита той, колебливо. ‘’Добър вечер,’’ отговори тя, опитвайки се да покаже най-хубавата си усмивка. ‘’Да, готова съм.’’ ‘’Благодаря за превоза.’’ добави тя докато се качваше в колата, знаейки, че нейната пола ще се вдигне и ще покаже точно толкова от краката и, че да смути войника. Тя винаги беше обичала да и се възхищават. Космическият кораб Теос - Сигнал за близост Системата O^COM бързо материализира нещо пред Азакис, странен обект, чието очертание не беше все още точно определено поради ниската резолюция получена от визуализаторът насочен към тях. Алармиращата за близост система показа, че вероятността за удар между Теос и непознатият обект би била по-голяма от 96 % ако някой от тях не промени курса си. Азакис бързо се изкачи в най-близкият модул за прекачване. ‘’Мост,’’ той излая отсечено на автоматичната контролна система. Пет секунди по-късно, вратата се отвори със свистене и на огромният централен екран в контролната стая се показа неясно изображение на обекта, с който беше на път да се сблъска корабът. Почти по същото време останалият без дъх Петри се втурна през другата врата. ‘’Какво по дяволите става?’’ попита той. “Не би трябвало да срещаме метеорити в тази област,” възкликна той, гледайки втренчено в големият екран. ‘’Не мисля, че е метеорит.’’ ‘’Ако не е метеорит, тогава какво е?’’ попита Петри, видимо загрижен. ‘’Ако не променим курса незабавно сам ще видиш, когато се озовем разпръснати по целият мост.’’ Петри заопипва навигационните бутони и направи леко отклонение в планираната преди това траектория. ‘’Сблъсък след 90 секунди,’’ каза топлият, женски глас от предупредителната система за близост без проява на никаква емоция. ‘’Разстояние до обекта: 276,000 километра и падане.” ‘’Петри, направи нещо! И го направи бързо!’’ изкрещя Азакис. ‘’Правя, но това нещо се движи твърде бързо.’’ Очакваната вероятност за удар, която се виждаше на екрана от дясно на обекта, бавно намаляваше. 90 %, 86 %, 82 %. ‘’Няма да го направим,’’ промълви Азакис. ‘’Скъпи мой приятелю, мистериозният обект, който може да смачка моят кораб, все още не е измислен,’’ каза Петри с дяволита усмивка. С бърза маневра, която моментално извади от равновесие и двамата, Петри превключи полярността на двата двигателя Бусен. Корабът потръпна за няколко секунди. Само сложната изкуствена гравитационна система веднага компенсираща тази промяна, беше тази, която спря екипажът да бъде захвърлян срещу стената пред него. ‘’Добър ход,’’ обади се Азакис, шляпвайки приятеля си по рамото. ‘’Но как ще спреш това въртене?’’ Предметите около тях бяха започнали да се издигат и се въртяха из стаята. ‘’Един момент,’’ каза Петри, който все още натискаше бутоните. ‘’Аз просто имам нужда да…’’ Капчици пот бавно капеха от челото му. ‘’Да отворим…’’ продължи той, докато всичко в стаята продължаваше да лети наоколо неконтролируемо. Даже те двамата бяха започнали да се надигат от пода. Изкуствената гравитационна система не можеше повече да компенсира огромната центробежна сила, която се беше сформирала. Те ставаха все по-леки. ‘’Долна врата на шлюз три!’’ изкрещя Петри накрая, когато всички предмети в стаята паднаха на пода едновременно. Азакис се въздържа да издаде приглушен стон, когато тежък контейнер за боклук го удари между третото и четвъртото ребро. Петри падна от височината, на която кръжеше в конзолата, приземявайки се в неестествена и смешна поза. Установената вероятност за влияние беше спаднала на 18 % и все още бързо намаляваше. ‘’Всичко ли е наред?’’ изпъшка Азакис, опитвайки се да прикрие болката в дясната си страна. ‘’Да, да. Добре съм, добре съм,’’ отговори Петри, опитвайки се да застане на краката си. Малко по-късно, Азакис влезе в контакт с екипажа, който незабавно информира командира си, че няма щети и никой не е ранен. Маневрата, която те току-що бяха направили, беше отклонила Теос леко от курса, а понижаването на налягането причинено от отварянето на шлюза беше незабавно компенсирано от автоматичната система. 6 %, 4 %, 2 %. ‘’Разстояние до обекта: 50,000 км. Сензорите за къси разстояния активирани.’’ Размазаният образ пред тях внезапно се изясни. Обектът, който се появи на екрана беше ясен, всеки детайл се виждаше. Двамата астронавти се погледнаха, очите им бяха широко отворени и всеки търсеше отговор в лицето на другия. ‘’Невероятно!’’ възкликнаха те едновременно. Назирия - Ресторантът Мазгоуф Полковник Хъдсън нервно крачеше нагоре надолу по коридора пред главната част за хранене на ресторанта. На практика, той проверяваше часовника, който винаги носеше на лявата си ръка на всяка минута. Не го сваляше дори и, когато си лягаше. Беше развълнуван като тийнейджър на първа среща. За да му минава времето, той си беше поръчал мартини с резенче лимон. Мустакатият барман го гледаше изпод дебели си вежди, докато мързеливо подсушаваше комплект стъклени чаши със столчета. Алкохолът не беше позволен в ислямските държави. Тази вечер, обаче беше направено изключение. Малкият ресторант беше запазен само за двама. Веднага след като приключи разговорът си с доктор Хънтър, полковникът се свърза със собственика, поръчвайки специалитета на Мазгоуф, от който ресторантът беше взел името си. Поради трудното намиране на основната съставка, която беше тигрова есетра, той искаше да се увери, че неговото заведение може да я осигури. Знаейки, че отнема поне два часа за приготвянето, той настоя да бъде сготвен без да се бърза, по най-перфектният начин. Тъй като неговата камуфлажна униформа не беше подходяща за вечерта, той беше решил да се изтупа в тъмният си костюм на Валентино, който комбинираше с копринена, в батальонен стил, със сиви и бели ивици вратовръзка. Черните обувки, полирани както само един войник знае как, бяха също италиански. Часовникът със сигурност не си подхождаше въобще, но той не можеше без него. ‘’Те са на път’’. Пукащият глас дойде от слушалката, която приличаше на мобилен телефон, и която той държеше в предният си джоб. Той я изключи и погледна през прозорецът. Голямата, тъмна кола се отклони, за да избегне една смачкана чанта, която беше понесена от бриза и се търкаляше мързеливо по улицата. С бърза маневра, тя спря точно до входа на ресторанта. Шофьорът остави прахът вдигнат от автомобила да се спусне обратно на земята и после внимателно излезе от колата. ‘’Чисто е’’ се чу в слушалката скрита в дясното му ухо. Той се огледа внимателно във всички, предварително уговорени посоки, докато не се убеди, че е разпознал всеки един от другите войници, които в пълно бойно снаряжение, щяха да се грижат за сигурността на двамата вечерящи по време на вечерята. Мястото беше безопасно. Той отвори задната врата и внимателно подаде дясната си ръка, за да помогне на пътничката си да излезе. Елиза благодари на войника и елегантно излезе от колата. Тя погледна нагоре, докато изпълваше дробовете си с чист вечерен въздух, спирайки за малко, за да се вгледа в прекрасната гледка, която само звездното небе на пустинята можеше да предостави. Полковникът изчака за момент, неспособен да реши дали да излезе да я посрещне или да остане вътре и да я изчака да влезе. Накрая той избра да остане на мястото си с надеждата, че това ще го направи да изглежда по-малко нервен. След това, с престорено безразличие, той се разходи до барът, седна на едно високо столче и, слагайки левият си лакът върху тъмната, дървена повърхност, пресуши последната капка от напитката, която беше останала в чашата му, наблюдавайки лимоновата семка да се пада бавно на дъното. Вратата се отвори с леко скърцане и военният шофьор се огледа наоколо, проверявайки дели всичко е в ред. Полковникът кимна леко и ескортът въведе Елиза, приканвайки я да влезе с щедро махване на ръката. ‘’Добър вечер, доктор Хънтър,’’ каза полковникът, ставайки от столчето си и показа най-хубавата си усмивка. ‘’Надявам се, че пътуването е било комфортно?’’ ‘’Добър вечер, полковник,’’ отговори Елиза със същата ослепителна усмивка. ‘’Много мило, благодаря ви. Вашият шофьор беше много мил.’’ ‘’Може да тръгвате вече, благодаря ви,’’ каза той на шофьора с властен глас. С военен поздрав, младият мъж се обърна на петите си и изчезна в нощта. ‘’Мога ли да ви предложа аперитив, професоре?’’ попита полковникът, извиквайки мустакатият барман с махване на ръката. ‘’Същото като вашето,’’ отговори Елиза с колебание, посочвайки към чашата с мартини, която полковникът все още държеше. После добави, ‘’Моля наричайте ме Елиза, полковник. Предпочитам така.’’ ‘’Разбира се. И вие ме наричайте Джак. ‘’Полковник’’ е само за моите войници. Това е добро начало, помисли си полковникът. Барманът умело наля второто мартини и го подаде на новопристигналата. Вдигайки чашата си, тя я чукна в чашата на полковникът. ‘’Наздраве,’’ каза тя с весел глас, отпивайки. ‘’Трябва да кажа, че изглеждате ослепително тази вечер, Елиза,’’ каза полковникът, прокарвайки бързо очи нагоре и надолу по своята гостенка. ‘’Вие самият не изглеждате зле. Една униформа може да има своят чар, но аз ви предпочитам така,’’ каза тя, усмихвайки се дяволито и накланяйки главата си настрани. Някак си смутен, Джак насочи вниманието си към съдържанието на чашата, която държеше в ръка. Той се втренчи в нея за малко, после го изпи цялото на един дъх. ‘’Ще отидем ли до нашата маса?’’ ‘’Добра идея,’’ възкликна Елиза. ‘’Умирам от глад.’’ ‘’Аз съм поръчал специалитета на заведението. Надявам се да ти хареса.’’ ‘’Не ми казвай, че си ги убедил да сготвят Масгоуф!’’ попита тя изумена, отваряйки широко своите прекрасни зелени очи, колкото се може по-широко. ‘’Почти е невъзможно да се намери тигрова есетра по това време на годината.’’ ‘’Само най-доброто за гост като теб,’’ каза полковникът самодоволно, виждайки, че е направил добър избор. Той подаде учтиво дясната си ръка и я покани да го последва. Все още с дяволита усмивка, тя му позволи да я заведе до масата. Мястото беше украсено привлекателно в стил, който беше типичен за региона. Осветлението беше топло и приглушено, а огромни завеси се спускаха от тавана и почти закриваха стените. Голям килим с дизайн на Еслими Торанждар, покриваше на практика целият под, докато други по-малки бяха поставени в ъглите на стаята сякаш да я очертаят цялата. Разбира се, според традицията, ястието трябваше да бъде консумирано докато лежаха върху меки, удобни възглавници върху пода, но като типичен западняк полковникът предпочиташе по-‘’нормална’’ маса. Даже тя беше внимателно подредена, цветовете избрани за покривката си подхождаха с останалата част от сградата перфектно. Музика за фон, в която се долавяха звуците на тарамбука и максум , акомпанирани от мелодията на уд , нежно изпълваха стаята. Перфектна вечер. Един висок, слаб сервитьор се приближи към тях учтиво, и с поклон ги покани да заемат местата си. Полковникът остави Елиза да седне първа, докато беше концентриран да нагласи столът си, после седна срещу нея, внимавайки вратовръзката му да не падне в чинията. ‘’Тук наистина е много приятно,’’ каза Елиза, оглеждайки се наоколо. ‘’Благодаря,’’ каза полковникът. ‘’Трябва да призная, че бях малко разтревожен, че няма да ти хареса. Но после си спомних твоята страст към това място и си помислих, че то би било най-добрият избор.’’ ‘’Правилно си предположил!’’ каза Елиза, показвайки своята прекрасна усмивка още веднъж. Сервитьорът отвори бутилка шампанско, и докато пълнеше двете чаши със столчета, друг пристигна носейки табла. ’’Бихте ли желали да опитате Мост-о-бадемжун ’’. Двамата вечерящи се спогледаха във възторг. Вдигайки техните внушителни чаши, те вдигнаха тост отново. В една тъмна кола на приблизително сто метра от ресторантът двама странника се мъчеха да поправят една сложна система за наблюдение. ’’Видя ли как полковникът глези това маце?’’каза определено дебелият на шофьорското място с усмивка. Той дъвчеше огромен сандвич пълнейки корема и панталоните си с трохи. ’’Беше брилянтна идея да сложим предавателят в обеците на професора,’’ отговори другият, който беше много по-слаб и имаше големи, тъмни очи и пиеше кафе от голяма, кафеникава картонена чаша. ’’Ние можем да чуем всичко, което те казват от тук.’’ ’’Убеди се, че няма да оплескаш това и запиши всичко,’’ смъмри другият,’’ в противен случай, те ще ни накарат да изядем тези обеци за закуска.’’ ’’Не се тревожи. Аз съм добре запознат с тази екипировка. Ние няма да пропуснем даже и въздишка. ’’ ’’Трябва да разберем какво точно е открила тази дама,’’ добави по-дебелият. ’’Шефът е инвестирал много пари, за да запази това изследване в тайна.’’ ’’Това със сигурност няма да бъде лесно, имайки в предвид строгите мерки за сигурност, които полковникът е взел на това място.’’ Слабият мъж погледна нагоре към небето като насън, после добави ’’Ако ми дадат и частица от тези пари точно сега, ще се излежавам под палмово дърво в Куба и единственото нещо, за което ще трябва да се притеснявам ще бъде дали да си поръчам Маргарита или Пина Колада. ’’ ’’И може би няколко момичета в бикини ще те мажат със слънцезащитен крем,’’ каза едрият мъж, който избухна в смях, карайки трохите да падат от шкембето му, което се тресеше нагоре и надолу. ’’Това предястие е вкусно.’’ Гласът на професора беше леко променен от малкият говорител на пулта. ’’Трябва да си призная, никога не съм мислила, че зад твърдата, военна външност се крие такъв изтънчен мъж.’’ ’’Защо, благодаря ти, Елиза. И аз никога не съм мислил, че такъв висококвалифициран учен може да бъде в същото време красив, дружелюбен и чаровен, ’’ каза полковникът, чийто глас беше отново някак си променен, но леко по-нисък. ’’Чуй ги как флиртуват,’’ възкликна едрият мъж на шофьорската седалка. ’’Смятам, че ще приключат в леглото.’’ ’’Не съм сигурен,’’ заяви другият.’’ Нашият доктор очевидно е умна жена и не вярвам, че един евтин комплимент като този ще бъде достатъчен да я накара да падне в ръцете му. ’’ ’’Ще се обзаложа с теб на десет долара, че ще го направят тази вечер,’’ каза дебелият мъж протягайки дясната си ръка към своят колега. ’’Добре, така да бъде,’’ съгласи се другият, стискайки голямата ръка, която му беше подадена. Космическия кораб Теос – Мистериозният обект Обектът, който се появи пред двамата учудени пътника не приличаше на нищо, което природата би могла някога да създаде, въпреки безграничното си въображение. Той беше на външен вид като метално цвете с три дълги листенца и без стебло, и централно разположен, леко конусообразен плодник. Задната част на плодника беше приела формата на шестоъгълна призма, основната повърхност, на която беше леко по-голяма от тази на конуса, който се намираше на срещуположната страна, която служеше за опора на цялата структура. Правоъгълните листенца се разширяваха от трите равномерно разположени страни на шестоъгълника, с дължина поне четири пъти по-голяма то тази в основата. ‘’Прилича на някакъв вид стара вятърна мелница. Като тези, които са използвали в големите източни прерии преди векове, ‘’ извика Петри, без да маха очите си от обектът върху големия екран. Азакис почувства тръпки надолу по гръбнакът си. Той си спомняше някои стари прототипи, които старейшините предполагаха, че е изучил преди тяхното заминаване. ‘’Трябва да е космическа сонда, ‘’ заключи той. ‘’Виждал съм няколко от тези с повече или по-малко същият дизайн в старите GCS архиви, ‘’ продължи той, бързайки да извлече толкова информация, колкото можеше от N^COM. ‘’Космическа сонда? ‘’ попита Петри обръщайки се към своята компания с учуден поглед. ‘’И кога сме я пуснали? ‘’ ‘’Не мисля, че е наша. ‘’ ‘’Не е от нашите? Какво имаш в предвид? ‘’ ‘’Имам в предвид, че не е нито построена, нито пусната от жителите на планетата Нибиру. ‘’ Изражението на Петри ставаше все по-замаяно. ‘’Какво имаш в предвид? Не ми казвай, че ти също вярваш в тези глупости за извънземните? ‘’ ‘’Това, което знам е, че нищо подобно на това не е било построявано на нашата планета. Аз проверих GCS архивите и нищо не наподобява обектът, който имаме тук. Даже и никой от плановете на проекти, които никога не са били реализирани. ‘’ Това не е възможно! ‘’ изкрещя Петри. ‘’Този твой N^COM трябва да е извън фаза. Провери отново. ‘’ ‘’Съжалявам, Петри. Вече два пъти съм го проверил и съм абсолютно сигурен, че това не е наша работа. ‘’ Системата за гледане на къси разстояния генерира триизмерно изображение на обектът, прецизно възстановявайки всеки минутен детайл. Холограмът се носеше в центъра на контролната стая, висейки на половин метър над пода. С едно движение на дясната ръка, Петри започна да го върти бавно, изучавайки отблизо всеки детайл. ‘’Изглежда, че е направен от метална сплав с ниска плътност, ‘’ отбеляза той с решително по – техничен тон, отколкото този преди минути, когато беше поразен от изумление. ‘’Би трябвало двигателите да се задвижват от тези три листенца. Изглежда, че са покрити с някакъв вид чувствителен към светлината материал. ‘’ Най-накрая той беше започнал да се занимава със системните копчета. ‘’Плодникът трябва да е някакъв вид радио антена, а шестоъгълната призма определено е ‘’мозъкът ‘’ на това нещо. ‘’ Петри местеше холограмата все по-бързо, извъртайки я във всички посоки. Внезапно той спря и извика ‘’Погледни тук. Какво мислиш, че е това? ‘’ попита той, увеличавайки малка част. Азакис се приближи възможно най-близо. ‘’Приличат на символи. ‘’ ‘’Аз бих казал, че това са два символа, ‘’ коригира го Петри, ‘’или да бъдем по-точни, един чертеж и четири символа доближени един до друг. ‘’ Азакис все още търсеше нетърпеливо из O^COM, опитвайки се да открие нещо за GCS. Все още нямаше нищо, което да съвпада с обектът пред тях. Схемата представляваше правоъгълник състоящ се от петнадесет хоризонтални червени и бели ивици. В горният ляв ъгъл имаше друг син правоъгълник състоящ се от петдесет бели петолъчки. От дясно имаше четири символа: ЮНОНА ‘’Изглежда като някакъв надпис, ‘’ Азакис предположи. ‘’Може би символите представляват името на хората, които са създали сондата. ‘’ ‘’Или може би това е нейното име, ‘’ заспори Петри. ‘’Сондата е наречена Юнона и този цветен правоъгълник е символ на създателите си. ‘’ ‘’Каквото и да е то, не е създадено от нас, ‘’ заяви Азакис. ‘’Мислиш ли, че може да има живот в нея? ‘’ ‘’Наистина не мисля. Поне, не такъв, какъвто познаваме. Единственото място, където би могло да има е задната капсула, а тя е твърде малка, за да побере човешко същество. ‘’ Даже докато говореше, Петри вече беше започнал да сканира сондата, търсейки някакъв знак за живот в нея. След няколко секунди, серия от символи се появи на екранът и той бързо се опита да преведе на спътника си. ‘’Според нашите сензори вътре няма живот. Изглежда даже, че няма никакво оръжие също така. От предварителният анализ, аз бих могъл да кажа, че това нещо е някакъв вид разузнавателен кораб изследващ средната част на слънчевата система, в търсене на кой знае какво. ‘’ ‘’Би могло да бъде, ‘’ съгласи се Азакис. ‘’Но въпросът, който ние трябва да зададем е: От кого е изпратен? ‘’ ‘’Е, ‘’ каза Петри, ‘’ако изключим присъствието на мистериозни извънземни, бих казал, че единствените способни да създадат такава конструкция биха могли да бъдат твоите стари ‘’земни приятели. ‘’ ‘’Но какво говориш? Последният път, когато ги оставихме, те все още пътуваха на гърба на кон. Как биха могли да достигнат такава степен на развитието си за такъв кратък период от време? Изпращането на сонда да обикаля космоса не е малка стъпка. ‘’ ‘’Кратко време? каза Петри, гледайки го право в очите. ‘’Не забравяй, че за тях са минали почти 3600 години от тогава. Имайки в предвид, че тяхната средна продължителност на живот е между петдесет и шестдесет години най-много, поне шест поколения трябва да минат. Може би те са станали много по-интелигентни, отколкото си представяме, че биха могли да бъдат. ‘’ ‘’И вероятно това е причината старейшините да са толкова разтревожени за тази мисия, ‘’ добави Азакис, опитвайки се да следва реда на мисли на приятелят си. Те са го очаквали или поне са го считали за възможно. ‘’ ‘’Е, те можеше да ни споменат нещо. Гледката на това нещо почти ми докара удар. ‘’ ‘’Това е обикновена спекулация, ‘’ каза Азакис, потривайки брадичката си с палец и показалец, ‘’но изглежда, че има смисъл. Ще се опитам да се свържа със старейшините. Опитай се да получиш малко повече информация от тях, ако имат някаква. Междувременно, се опитай да разбереш повече относно това нещо. Анализирай настоящият му курс, скорост, маса и т. н. и се опитай да направиш някакво предположение относно неговата дестинация, кога е тръгнало и какви данни е записало. Аз искам да знам, колкото е възможно повече за това което ни очаква там. ‘’ Конец ознакомительного фрагмента. Текст предоставлен ООО «ЛитРес». Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию (https://www.litres.ru/pages/biblio_book/?art=40852045&lfrom=334617187) на ЛитРес. Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.
КУПИТЬ И СКАЧАТЬ ЗА: 246.91 руб.